Светът на растенията представлява огромно хранилище на активни химически съединения. Почти половината от лекарствата, които използваме днес, са с билков произход, а една четвърт от тях съдържат растителни екстракти или активни химически субстанции, извлечени направо от растения.
Още много предстои да бъдат открити, описани и проучени; едва няколко хиляди са изучени досега. По целия свят продължават да се търсят растителни видове, които биха могли да залегнат в основата на нови лекарства.
От древността
Хората винаги са използвали растенията, за да облекчават болките си. Първоначално са им приписвали магическа сила, а след това постепенно са започнали да разпознават свойствата им. Сега можем да се възползваме от наученото за тях, защото предците ни са откривали в течение на векове кои от тях са лековити и кои - силно токсични.
Палеоботаниците, изучаващи древните гробници, потвърждават голяма част от старата слава на билките, предавана през вековете. Съхранените останки от семена доказват това, което древните лекари и билкари са писали за използваните лечебни растения.
През последните години това се подкрепя от научните изследвания, които свидетелстват за ефикасността и безопасността на билколечението. Преди хилядолетия древните египтяни откриват прости начини за извличане и прилагане на активните съставки, съдържащи се в растенията.
Египетски ръкописи върху папирус от 2000 г. пр. Хр. документират употребата на парфюми и благовонни масла, както и етерични масла и смоли за балсамиране. В Древна Гърция през V и IV в. пр. Хр. Хипократ препоръчва аспержите и чесъна заради ди-уретичните им свойства, мака като приспивателно средство и върбовите листа за облекчаване на болки и при висока температура.
През I в. друг древногръцки лекар - Диоскорид, създава първата сбирка от лекарствени растения. Неговият трактат по темата е преведен на арабски и персийски. Векове по-късно е прилаган от мюсюлмански учени, които оказват влияние върху авторитетни университети от тази епоха, особено в Монпелие - тогавашния ботанически център в Европа.
В резултат на търговията с Африка и Азия представите на Запада за билките са обогатени от запознаването с камфора, канелата, джинджифила, женшена, индийското орехче, сандаловото дърво, куркумата и сената. Дълго време обаче употребата на местните и чуждестранните растения се основава на съвкупност от повече или по-малко произволни схващания. През цялото Средновековие билколечението представлява смесица от суеверия, магически и емпирични наблюдения.
От Ренесанса насам на преден план излизат учените, отхвърляйки еликсирите и другите магически лекове на алхимиците. Местните растения навлизат в масова употреба за приготвяне на отвари, запарки и мехлеми. Те съставляват ос-новната част от традиционните лекарства, които сме наследили от това време и използваме и до днес.
Активни съставки
В края на XVIII в. шведският химик Карл Вилхелм Шееле получава винена киселина от грозде, лимонена киселина от лимони и ябъпчена киселина от ябълки. Методите му водят до извличането на първите пречистени съединения от растения, които намират приложение като лекарства.
Началото се поставя с извличането на морфин от опиев мак през 1803 г., след това - на кофеин от кафеени зърна през 1819 г., на хинин от хининова кора и на колхицин от есенен минзухар, и двете през 1820 г., и на атропин от беладона през 1835 г. По подобен начин д-р Уилям Уидьринг, английски лекар и ботаник от XVIII в., се заинтересува от червения напръстник (Digitalis purpurea), използван в народната медицина при задържане на течности в организма.
През 1785 г. публикува статия за него, като описва диуретичните му свойства и влиянието му при „сърдечна слабост“ През 1809 г. започват клинични изследвания с екстракти от листа на билката, но чак през 1835 г. френският химик Клод Адолф Нативел извлича активната съставка на растението, дигиталин. Днес сродният му растителен вид въл-нест напръстник е в основата на много лекарства, подходящи за сърдечни заболявания.
Аспирин от върба
Върбата предизвиква голям интерес сред учените. В началото на XIX в. химици от Германия, Италия и Франция се заемат да открият съединенията, които са причина за известните обезболяващи свойства на кората й. През 1828 г. немският фармацевт Йохан Бюхнер пръв извлича в чист вид салицин - основ-ната съставка в кората на растението. През 1838 г. италианският химик Рафаеле Пириа получава салицилова киселина от същата част на дървото.
При поглъщане обаче тези субстанции причиняват стомашни разстройства и мехури в устата. През 1853 г. френският химик Шарл фредерик Жерар синтезира модифицирана салицилова киселина - ацетилсалицилова киселина. Но над 40 години откритието остава недоразработено, докато немският химик феликс Хофман, служител на „Байер“, не преоткрива съединението на Жерар.
Хофман експериментира с баща си, страдащ от артрит, и съобщава за добри резултати. фирмата „Байер“ решава да пусне на пазара ацетилсалициловата киселина като ново обезболяващо средство и през 1899 г. я патентова. Така от върбата се ражда първото съвременно лекарство, което е сред най-важните и популярни средства в света.
Нова ера
От 30-те години на XX в. напредъкът на химията улеснява синтезирането на активните съставки, съдържащи се в растенията. Тези субстанции подлежат на промени, за да се повиши ефикасността им или да се предотвратят нежеланите странични явления, но те все още са в основата на важни медикаменти за лечение на различни заболявания. Те остават и в центъра на билколечението, което предизвиква все по-голям интерес в научноизследователските лаборатории.
Публикувайте коментар